<![CDATA[Дискусии]]> http://sims3bg.com/forum/index.php Fri, 10 Sep 2010 16:47:15 +0300 720 Снимките на elkin4o! http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4852





]]> Thu, 18 Jun 2009 20:25:25 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4852 <![CDATA[Mes amis => Les Sims]]> http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4798 Смятам и аз да си развия едно голямо семейство. Не съм сигурна, дали ще имам нервите, да го завърша ама поне да опитам. EM_Red_Crab003.gif Сега влизам да го правя. СКоро очаквайте снимки. EM_Red_Crab002.gif ]]> Sat, 06 Jun 2009 19:43:46 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4798 Full Moon: The Begining Of The End / Пълнолуние: Началото на Края http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4201 Това е опит за история, не е свързана със симс, за което се извинявам. НЯма да има картинки, затова ако има някакъв проблем моля кажете old-smile.gif Също така ви моля за искрено мнение, защото трябва да знам дали да го продължавам. Надявам се да ви хареса. old-smile.gif

Full Moon: The Begining Of The End


ПРОЛОГ


Валеше.
Нещо лепкаво бе просмукано по дрехите ми, нещо, което дъжда не можеше да отмие. Кръв.. много кръв. Но не моята. Де да беше моята.. Бягах с последни сили. Исках да спра и да си почина, но не трябваше. Знаех, че спра ли, никога няма да постигна целта си.
Никой не можеше да ми помогне. Сега бях сама, наистина сама.. и въпреки това не се предавах. Не трябваше точно сега, не и след това.
Болката се разпростираше бавно, превземайки цялото ми тяло и аз го усещах. Сковаваше съзнанието в клетка, а на негово място постепенно се наместваше звяр. Неконтролируем. Жаден за мъст, за смърт и разруха. Губех контрол малко по малко. Усетищах само студените капки по лицето си. Щях да направя всичко.
Отмъщението никога не е бил отговора, но когато болката и неприязънта обземе тялото ти не мислиш за това кое е редно и кое не е. Краят беше определен. Ръкавицата хвърлена.
„Всеки край е едно ново начало.".. Думите ехтяха в главата ми.
Начало.
Нека играта започне.


Chapter 1
ПОСЛЕДЕН УЧЕБЕН ДЕН


Беше края на Май. Последен ден в училище, последни месеци в Сиятъл. Бях подала документи за най – различни колежи, но ме приеха единствено в Аляска. Съдбата явно ми се подиграваше. Мразех студеното време. Мразех зимата. Влагата.
Бях свикнала на слънчево и топло време, на лятни дрехи и къси панталонки. На усмивки и весела глъчка. А сега какво? Отивам точно на противоположното място. Най-големият ми кошмар. Само да бях учила повече, когато Джонатан ме караше.
Времето беше едната причина да не искам да заминавам далеч от тук. Другата бе, че аз не бях просто обикновенно момиче. Бях популярна, нещо, за което всеки мечтае. Имах много приятели, е повечето реално бяха псевдо-приятели, само заради известността ми. Момчетата ме харесваха, но въпреки това никой не привличаше особенно вниманието ми. Бях капитан на мажоретният отбор. С чиста съвест можех да кажа за себе си, че малко или много владеех училището и това го бях постигнала сама. Със собствените си ръце, малко грим, хубав вкус за дрехи и много, ама много упорство. А там какво бях? Там щях да бъда едно нищо. Най- лошото – щях да бъда сама.
- Ела, ставай! Не искам да закъснееш точно на последният учебен ден. – твърдият глас на Джонатан ме откъсна от съня. Много мразех сутришните му мрънкания. Кой човек не обича да спи до късно? Аз определено обичах.
- Ммф.. 5 минутки. – промърморих и зарових по-дълбоко глава във възглавницата.
- Ставай. Обличай се и слизай в колата. – изкрещя още по-силно и блъсна вратата. Чудя се как не я счупи. Може да ми е брат, но въпреки това тайно искам да го убия. Какво като е по – голям. Това, че майка и татко вечно ги няма не му дава никакво право да ме командва. Или може би му дава..
А, да забравих да спомена за липсата им. Мислите си, че сме нормално семейство. Е, не е точно така. От десет години живея само с брат си, който е значително по-голям от мен. Още като бяхме малки – Джо беше на четиринадесет, а аз на осем – майка и татко получиха някаква изключително важна и хубаво-платена работа в Африка. Какво важно може да има в Африка? Определено нещо голямо, нещо което да ти даде достатъчно смелост да изоставиш малките си деца на произвола на съдбата. Оттогава само се чуваме по телефона и получаваме по някоя и друга картичка. Не много задоволително, но нямаме избор.
Джонатан отново почука на вратата, по скоро я ритна и това ме откъсна от мислите. Седнах в леглото и разтърках сънено очи. Погледнах към часовника – девет без двадесет. Имах точно петдесет минути до започването на церемонията. За нормален човек биха били напълно достатъчни, даже можеше да му дойдат в повече, но не и за нас. Колата ни не беше от бързите, но сега не е момента да я описвам.
Станах от леглото и с ленива крачка се отправих към банята. Наплисках лицето си и измих зъбите. Погледнах се в огледалото – нямаше нужда да се гримирам, лицето ми имаше нормален тен, заради слънцето. Трябваше скоро да се сбогувам и с него. След като се измих се върнах в стаята и отворих големият гардероб, който стоеше до леглото. Извадих първото, което видях – розова туника и светло-сини дънки – и ги нахлузих, без да се замислям. Нямах време да се глася. Слязох внимателно по стълбите, не исках точно днес да ходя със синини – бяха вити стълби, доста стръмни. Стаята ми беше на втория етаж и те придаваха усещането, че съм в кула. Качването беше лесно, слизането опасно.
- Може ли да побързаш? – изсъска Джонатан, докато прибираше кутия със сок в хладилника.
- Ти би ли бързал за собственото си убийство? – ухилих се. Много обичах да го дразня, връщах му го за сутринта.
- Това е нещо коренно различно! Не ставай смешна.
- Колко пъти да ти кажа – Не искам да ходя на северният полюс! Н-я-м-а н-а-ч-и-н. – намръщих се и скръстих ръце.
- Ела, престани. Не ми се води пак този разговор. – въздъхна и ме хвана за лакътя. Понесе ме навън, а аз почнах да се съпротивлявам, но без успех. Всяка сутрин, в последните няколко седмици, се повтаряше това действие и той вече знаеше какво ще направя. Спря пред колата, пусна ме и ме погледна загрижено. - Ако беше учила, нямаше да се налага да ходиш там. Можеше да си или в Харвард, или в Дартмут.
- А, ти можеше да не миеш коли, а да правиш свои собствени. – отговорих заядливо. Няма право да намесва постоянството ми. Той беше същият. Може би точно затова искаше да уча толкова много, за да не стана като него. Но очевидно не го бях послушала и се набутах в Ада.
- Това е друг въпрос. – изръмжа и се врътна обидено. Нараних го. Отвори вратата и седна вътре, след което отвори и моята. Впери поглед и почна да трака нетърпеливо по волана с пръсти. Поседях малко така нацупена, но той дори не ме погледна. Когато ми стана ясно, че няма да спечеля се настаних и затворих вратата. Той запали двигателя и потегли.
Настъпи неловко мълчание, което продължа през целите 10 минути от пътя. Е, не беше чак толкова тихо. Колата допринасяше малко. Имах чувството, че ме караха към ада и ръмженето на Фолксвагена допринасяше за ужасната картинка.
Когато най – после пристигнахме, се вкопчих в седалката и отказах да я пусна. Имах предимство и той го знаеше – беше пълно с хора и той не можеше да приложи груба сила. Отказвах да приема присъдата си.
- Ела! Стига глупости. Няма да се излагам пред цялото училище. Излез или Бога ми ще те измъкна на сила. – изръмжа през зъби Джонатан докато се усмихваше на присъстващите. Беше много смешен, но не му пукаше. Беше свикнал с моите глупости, но точно за това не бе подготвен.
- Накарай ме! – изплезих се. Почувствах се като пет – годишна.
- Не ме карай да го правя.. – изсъска той.
- Не ме е страх о.. – още не бях довършила изречението си, когато Джонатан се наведе откъсна колана със замах и ме вдигна на рамото си като агне.- .. Пусни ме веднага! Ще стана за смях! – изкрещях злобно.
- Предупредих те. Защо трябваше да ме караш да разрушавам и без това вече потрошената кола? Всичко можеше да е толкова лесно.
- Джонатан Хейл Брандън! Пусни ме на земята веднага! – изпищях, като привлякох погледите на всички. Джонатан от своя страна пък се ухили и им помаха. Как успяваше да ме задържи с една ръка, винаги ме е изумявало.
- Слушам, сър! – издекламира. В този момент ръцете му ме пуснаха и се озовах на земята. Не болеше толкова удъра, колкото унижението. Станах за смях на цялото училище. Може би все пак не беше толкова зле, че се махам. Зарових глава в ръцете си.
- Нека ти помогна. – гласът беше невероятен. Нежен, мелодичен. Останах без думи. Механично хванах подаващата се ръка, без да погледна притежателя й. Беше бяла, гладка и студена.
- Ъ.. Благодаря. – изрекох, докато отмествах косата от лицето си. И тогава видях нещо удивително. Беше като излязъл от корица на списание. Висок, красив, с невероятно кристално сини очи, блестящо бели зъби и катранено черна коса. В очите му се четеше тъга. Стоях като гръмната и предполагам съм изглеждала още по-зле. Очите ми бяха широко отворени и можех да усетя как ченето ми едва не падна. Гледах като някакъв психично болен човек. Едва успях да затворя устата си и добре, защото като нищо можеше да почна да се лигавя.
За пръв път виждах толкова красиво момче. Сякаш не беше от този свят. Всичко в него беше перфектно, симетрично. Не можех да открия нещо, което да не ми хареса. Косата му беше катранено черна, леко рошава, очите му – по-сини от най-синьото синьо се взираха в мен като два диаманта. Можех да потъна в тях, в чистотата и невинността, която излъчваха. А ръката му.. ръката му беше толкова нежна и студена.
- Може ли да те помоля нещо. – попита той и ме откъсна от мислите. В очите му заиграха весели пламъчета. Имах чувството, че е митичен бог слязъл на земята, за да ме избави от мъките. Точно преди да замина за Ада се появи моят спасител. Усмихнах се тъпо.
- Мммххмм.. – не можах да се сетя за друг отговор.
- Би ли ми върнала ръката? – сведе погледа си към вплетените ни ръце, а след това го върна обратно на мен.
- Ъ? – и тогава се сетих, че още държа ръката му. Пуснах я мигновенно, а пръстите ми бяха пожълтяли от студ. – Извинявай. От падането е. По принцип не мисля много, а когато се ударя ставам още по – разсеяна.. – даже и аз не разбрах какво говорех, но съдейки по усмивката му, явно му харесваше.
- Няма нужда от обяснения. – прошепна. Гласа му беше толкова нежен и мелодичен. Не беше груб като на повечето момчета, а беше някак различен.
- Може ли сега аз да те попитам нещо?
- Зависи. – намигна.
- Защо не съм те виждала до сега? – веднага съжалих за тъпият си въпрос. Та нали аз бях самата популярност, която не обръщаше внимание на никой. Не ме интересуваше с кого имам часове или кой ме харесва. Интересувах се от себе си.
- Хаха. – на лицето му се изписа най – невероятната усмивка, която някога бях виждала. – Може би си гледала, но не си виждала. – погледнах го с отворена уста. Абсолютно нищо не му разбрах. Да не би да имаше в предвид това, че бях прекалено заета със себе си, отколкото с другите? Погледнах го глупаво и успях да отроня само едно „Ъхъ", което искренно го разсмя за пореден път.
- Е, приятно ми беше.. – погледна ме въпросително.
- Елизабет, но предпочитам Ела. – казах. Точно в този момент покрай мен профуча някакво момче, гонено от друго. Блъсна ме леко и аз изтървах чантата си. Наведох се да я вдигна.
- Ела. Надявам се да се видим пак.
- Ъхъ.. а чакай малко ами името ти? – когато вдигнах поглед него вече го нямаше. Странно, не го бях виждала до сега. Както констатирах вече - не бях обърнала внимание на повечето от съучениците ми, но определено момче като него нямаше как да не забележа. И тогава чух гърленият глас на директорката. Призоваваше ни да седнем.
Намръщих се. Знаех какво следва. Поредните няколко часа опявания и хвалби, след това мятане на шапки, весели викове и навалица, която заплашва да те смачка ако направиш грешна стъпка. С нежелание тръгнах към пейките. Две момичета – едното русо, високо и стройно с наситено зелени очи, доста красива, и другото – чернокосо със сиви очи, сравнително ниско, но също толкова красиво – ми помахаха. Това бяха Дженифър (русата) и Сара (чернокосата). Те бяха нещо като мои протежета, така да се каже. Все пак всяка мис популярност имаше такива. Както можете да се досетите ми бяха запазили предни места. Настаних се набързо и им се усмихнах.
На сцената пред нас се качи доста пълничка госпожа – директорката. Не беше от най-красивите особи. Лицето й бе подпухнало и сурово. Имаше тънки и впити една в друга устни и малки кафяви очи. Прошарената й коса беше вързана в прилежен кок. Застана на централно място, хвана микрофона и прочисти гърло. Извъртях очи. „Започва се" – прошепнах кисело на ум и се заслушах с нежелание.]]> Sat, 28 Feb 2009 01:28:15 +0200 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4201 Подскажите Переводчик http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4181 Посоветуйте а если есть поделитесь Англо-Русским переводчиком чтоб очень качественно переводил текст Mon, 23 Feb 2009 22:19:52 +0200 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=4181 Историите на Ели http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2967 Приказка

Стария влак с пухтене и въздишка спря на малката гара.Приличаше повече на забравена автобусна спирка.Слезе само един пътник-млада жена.Огледа се малко объркано и хвана черния път за близкото село.Казваше се Зара и отиваше на гости на възрастната си леля,която не беше виждала отдавна.Беше идвала като дете тук,беше си играла с тайфата приятелчета и изследвала горите,но сега всичко й се виждаше чуждо.Пътят навлезе в гъста ,тъмна гора,като извадена от скандинавските приказки.Сенките се сгъстяваха,сумрака се увеличаваше ,а беше топъл слънчев ден.Зара леко стреснато се ослушваше и оглеждаше,струваше й се,че зад дърветата я наблюдават очи.Напрегнато се обърна-беше сигурна,че някой вървеше зад нея.Не беше страхлива жена и продължи отново,но стъпките отново се чуха.И така няколко пъти,докато не се обърна решително назад и извика със силен глас:

-Кой си и какво искаш от мен?

Изведнъж ,сякаш от нищото се материализира една жена.Беше изумително красива,бялата й кожа прозираше като оризова хартия,дългата,тъмна коса се виеше по стройния й гръб,а изумително виолетовите очи , с огнени пръски в тях се впериха пронизващо в Зара.

-Последвай ме-гласа й сякаш идваше от дълбините на безкрайна пещера.

Младата жена тръгна след нея като омагьосана.Вървяха през странни места,закътани прекрасни поляни с тъмни езерца,дървета,като изкривени от артроза старци.Изкачваха стръмни скали,докато накрая пред отвора на скрита от дървета пещера най-сетне пристигнаха крайната цел.В тъмната утроба на пещерата в първия момент не виждаше нищо,но постепенно пред погледа й се откроиха тъмни ниши в стената.В тях с различна сила светеха пулсиращи камъни.Учудена попита:

-Какво е това?

-Човешки души.Събирам ги,от тях черпя своята мощ.Исках да взема и твоята,но видях нещо различно в теб.Ще ти предложа нещо неустоимо за всеки смъртен.Моята вековна сила,мъдрост и безсмъртие ,в твоето тяло,кураж ,доброта и сила на духа.Ще имаме необхватна мощ,нищо не може да ни победи.

-А ще изгубя ли човешкия си живот?Ще мога ли да бъда до своите близки,до своя любим,ще срещам ли хората,с които съм израснала,ще се събуждам ли в дома,в който съм родена?

-Предлагам ти власт,безсмъртие,а ти ме питаш за краткия си човешки живот и за хора,които ще бъдат мъртви след няколко години!Питаш ме за купчина камъни и греди,които ще бъдат прах,когато ще имаме цялото богатство на света?!

-Те са ми по-скъпи на сърцето,отколкото безкрайни години пустота.Една мъничка звезда на небето ни е по-близка,отколкото цялото небе,изпъстрено с безброй звезди.Моля те,позволи ми да довърша краткия си човешки живот,който ме прави щастлива.

-Ти си наистина необикновена.Да,ще те пусна да вървиш,Зара и дори ще ти даря умение,за да озаряваш живота и на другите с него.От този момент ръцете ти ще бъдат вълшебни-докосване с него ще лекува .Не използвай силата си да лекуваш хора,които не заслужават да живеят.Помагай само на такива,които са дарени да огряват света с добрината си.Дарбата ти е и проклятие-всяко докосване скъсява твоя живот!Сбогом и бъди благословена.

Зара продължи човешкия си живот.В малката си къща край пътя,разделяйки вниманието между любимия си и техните деца,тя прилагаше лечебната сила,дарена й от магьосницата на всеки нуждаещ се спрял на тяхната порта.Не връщаше никого и мълвата за добротата й и силата й обиколи навсякъде.От ръцете й се изправяха обречени хора.Не беше забравила предупреждението,но сърце не й даваше да откаже помощ на никого.

-След няколко години...

"Днес,с лъчите на изгряващото слънце ни напусна нашата обична Зара.Тя се раздаваше докрай ,силата й и добротата й огряваше всички нас,докато нейното слънце гаснеше.Сърцето й туптеше с нашите болки,а дарбата й лекуваше всяка болка.Няма я ...но винаги ще бъде с нас."

]]> Fri, 10 Oct 2008 00:11:45 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2967 bebeto.1 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2275






]]> Sat, 06 Sep 2008 21:48:08 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2275 Моят първи Сим http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2271 Май става, кажете вие какво мислите...
]]> Sat, 06 Sep 2008 14:53:10 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2271 Първи снимки от Apartment Life! http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2200 Тук слагайте снимки от геймплея на Apartment Life! thumbsup.gif]]> Sat, 30 Aug 2008 01:54:27 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=2200 <![CDATA[toni92's Big Families]]> http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=1821 Реших да си направя една тема за големите ми фамилии, защото иначе задръствам Семейния портрет whistling.gif

Ето я пак вече добре познатата ви фамилия Stammler...

Рожденият ден на по-малката дъщеря на бабата и дядото:




Годежът:




Сватбата:






Минути след сватбата някои похапват торта,

а други чипс, хамбургери и кола:


След церемонията младоженците се изнесоха:
]]> Sun, 20 Jul 2008 18:48:26 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=1821 <![CDATA[toni92's Laugh Factory]]> http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=1820


Добре дошли във фабриката за смях на toni92!









tongue.gif

]]> Sun, 20 Jul 2008 18:36:58 +0300 http://sims3bg.com/forum/index.php?showtopic=1820